The dreams in which I`m dying

Заглавие: The dreams in which I`m dying Съб Дек 19, 2009 6:32 pm

Фалшивоперфектните: Не искам да живея в света на Златките!!

Напоследък от всякъде сякаш ме наблюдават перфектни хора. Толкова са много, че ме плашат. Преди сякаш ги нямаше толкова много – или, вероятно, не съм ги забелязвала? Сега обаче е възможно да ти избодaт очите, ако не внимаваш.
Така наречените Златки. Кръстени са, вероятно, на техният лидер – Златка. Сигурно я знаете. Стана известна със своето голямо НИЩО, най-вече с тялото си. Аз за такива имам една друга думичка, но съм удивително учтива днес, ще си я спестя. Подобни красавици, Златките, са се народили в България. Измислени риалити „звезди” от измислени риалити шоута с измислен морал и изкривено чувство за действителност. Защото реалният живот стой по друг начин. Или може би не е така. Може би мойте виждания за света са, хъм, изкривени, романтични? Дали само аз живея в свят, където да имаш иделни мерки на тялото не означава нищо?
Подобни жени (пък и момичета, особено напоследък...) не възпитават моралното у нас, хората, които ги гледаме (по принуда...) всеки ден по телевизията, четем за тях по вестниците или ги забелязваме по постерите. Щем-нещем им знаем имената – и те са известни. Всеки може да ви каже коя коя е. От друга страна МОЕТО поколение си няма и идея от история на музиката и изобразителното изкуство. Много малко са чували емблематични рок състави например – и тяхното поведение не е било образцово, но все пак са си имали някакви идеали. Нещо, към което са се стремяли.
Какво притежава една Златка?
Нищо. Трудно е да кажем дали изобщо изпитва някаква друга потребност освен тази да бъде красива, обожавана и известна.
Също е трудно и да разберем дали някога през живота си е прочела повече от три реда наведнъж – или това се е случило само по изключение в някое модно списание?
Не ме разбирайте погрешно – красивите жени са хубаво нещо. Да видиш момиче с прекрасни очи или коса или тяло – това е хубаво. Но да видиш момиче, чието съществуване се ръководи от модните марки... Не ми е по вкуса.
Всеки човек е различен, индивидуален. А ние, тук, в нашата България, в ерата на простотията, ( нека да я наричаме с истинското ѝ име ), се втурваме като стадо овци след нашият светъл водач – Златка. Никакво разнообразие. Всички следват някакви стереотипи, делят се на групички – чалгари, фешъни, гъзари, спортиски, метъли, пънкари, емото, готини, зубъри, глупави, незабележими – и вървят под строи. Най-отпред крачат популярните, а след тях – онези, които никой не харесва. Те отправят погледа съм към тези пред тях и мислят за тях като за богове.
Аз съм извън строя. Мразя стереотипите. Мразя масовото мислене. Мразя хора, които казват че мразят други хора без да ги познават.
Винаги съм била относително толерантна – не си падам по чалгата, но не казвам нищо. Стоя си и си търпя докато другите могат да говорят каквото си искат за моето поведение, за моята музика и т.н. Защото къде съм аз, къде са те?! Те, порастналите на 13 години, които владеят своето собствено царство, наречено УЧИЛИЩЕ.
А аз не искам да се карам с тях. Искам...
Искам когато вечер заспивам да съм щастлива и другите да са щастливи.
...
Но единствено Златките са щастливи, защото те нямат право да са нещастни. Мъката не се продава, следователно на една Златка ѝ е забранено да плаче. Може да си размаже спиралата, а това не би се харесало на новият ѝ приятел... Въпреки че на една Златка ѝ е забранено да си има и приятел – тя има толкова много обожатели, че не може да рискува да ги загуби...
Но какво пък, след като така и така не са морални все пак е възможно да имат един приятел и въпреки това да са с много...
Преди време всичко това е имало различен смисъл. Любовта, привързаността... Било е нещо хубаво, нещо, което не се случва всеки ден. Кога това изчезна?
Искаме България да е развиваща се страна. Всички ние държим тя да върви напред. А това няма как да стане след като просто хората са скапани. Не, не говоря за генетичният материал – въпреки че и това понякога играе роля... Говоря за това, че хората без морал, без ценности не са хора.
„Ден да мине, друг да дойде!!”

model - adi [h]

Други:

model - onnie [h]

models - albert & kaka men4e

model - addie

models - abbert ft mena
+

hollywood whore [h] - това много си ми харесва, само че не съм го ползвала още ;]
+

Ужасен профил - Miss Hannah Beth
+

would yo be my singed <3

Стари:

+
+
+
+

My sis
+

Плодовете на депресията ми:

АГОНИЯ [ineedfuckingsomeonetoholdmecanyoufuckinghearmegod?] Избягай.
Тръгни по стъмните улици, по гладките пътеки, към реката, училището, гората, завода. Върви, тичай, пълзи. Виждай, невиждай. Викай, крещи, шепти, плачи, смей се.
Но няма да има значение, защото другите няма да те видят.
Постепенно си станал невидим и никой не те забелязва. Чудиш се защо е така. Но всъщост, няма значение. Ей сега ще избягаш. Ще правиш каквото си поискаш. Звучи лесно. Забавно.
Не можеш.
Всяка секунда ти причинява страхотна агония. Все едно някой ти чупи костите – част по част, милименътр по милиметър. Пробива ти кожата на хиляди места и оставя кръвта да тече, докато кожата ти не побелее съвсем. Докато около теб не се образува червена локвичка и тялото ти не заплува в нея.
Все едно срещу теб лети заряд, огнен заряд, и ти осещаш топлината, и някак си искаш да се доближи. Да те изпепели, да те прониже и да остави дупка в тялото ти. Дали ще умреш веднага?
Не.
Искаш болката, чакаш агонията с нетърпение.
Не си мазохист, просто тази част от играта те радва.
Част от играта, част от света, част от хората... Хаха.
Кога беше това, преди година, две, триста? Кога на хората им пукаше за това, което мисля, за това което съм, по дяволите, кога им е пукало за нещо?
Той си тръгна и го няма вече. Мразя го. Хаха. ЛЪЖА. ЛЪЖА. ЛЪЖА. Искам да задържа това чувство – тоест, онова, как му беше името, вече съм го забравила... Но не се чувствах добре, когато го нямаше. Все едно бях счупена. И беше хубаво. Когато бяхме заедно знаех, че най-лошото го няма ии... можех отново да съм цяла, да съм нормална.
По-лошото е, че аз си тръгнах, а той пое в обратната посока. По-лошото дойде, когато той ме намрази, защото съм ужасен човек.
Аз съм лош , лош, лош човек. На 97 съм и кожата ми е увиснала. Всяка нощ се промъквам и тайно пикая върху бебета, защото ми харесва да гледам как жълтата течност се стича по главите и телата им.
Хаха. Това не беше смешно, нали?
Хахахахахахахахахаха.
Хайде, нека да си сложим малко грим и да потанцуваме? Какво ще кажеш? Облечи си розовият потник, така че когато подскачаш в бързият ритъм да мога да ти зяпам циците. И тесните дънки, които очертават така хубаво задника ти. Да, бейбе, прекрасна си, ще те чукам довечера. Ще се измъкна от нас, ще те измъкна от вас, ще идем в горичката, ще се напием и ти ще ми пуснеш, защото си доброто ми лошо момиче, нали така?
Хахаха.
Хайде да се надрусаме, да изпушим някоя друга цигарка. Какво ти пука, че ще умреш? Хайде, по дяволите, не ми се опъвай, защото ти си това, което искам сега.
Хахаха.
Хайде, какво ще кажеш, може да те пребия? Първо ще ти удрям шамари и ще гледам в очите ти, където мога наистина да видя какво ти е, защото ти си хубава, но нищо повече. И не ми трябваш вече. После ще те бутна на земята. Ще те ритам и ще те изчакам да се разревеш, като курва, каквато всъщност си. После ще си останеш там.
ХАХАХАХАХАХА.
Да върви на майната си всичко, не мога вече. Ще се самонамушкам с молив. Ще глътна ножчетата на някоя острилка. Ще си извадя окото с клечка за зъби. Ще си прережа вените с пергел.
ХАХА.
Чакай, за какво ви говорех всъщност? Не помня. Мразя се и искам да умра, мразя се и искам да умра, мразя се и...
ХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАхахахахахахахахахахахаха.
Колко е смешно на другите да им е тъжно...

~ psychopsychopsychocanyouhearmysilencescreamings? Тъмнината дойде.
Тя залепна по тавана, пода и очите на хората, като скри кървясалите им зеници и им донесе покой. Когато тук все още имаше живи можеше да се чуе как някой плаче – страх го е от тъмното, или от самотата, или от другите, или от себе си. Сега вече няма кой да плаче, защото живи липсват. А мъртвите обичат тъмнината. Мрака ги успокоява, че все пак съществува нещо по-черно от черните им агонизиращи сънища. Мъртвите сънуват. А когато не сънуват гледат навън. Навън грее слънце. То им показва местата, където няма метадон, няма болкоуспокояващи, няма електро шокове. Показва им местата, където хората живеят заедно. Говорят тихо и се смеят (понякога) искрено. И имат деца, които водят на училище или детска градина (и бият). И имат жени, които обичат (да чукат) и са щастлива (аз не знам, не съм била такава). Да, слънцето е лошо.
Но сега е тъмно, и в стаята е тъмно, и е някак лепкаво и сиво. Даже не съвсем сиво, аз бих му казала синьо. Има едно легло, а то е страшно. По-добре не поглеждай в него. Никога. Аз ще погледна и ще ти кажа.
Тя е там.
Косата й е тъмна, сплъстена и мръсна. Помня, преди беше по-светла, по-хубава. Лицето й е някак... опънато. Кожата виси странно от него, а под нея сякаш няма нищо. Костите стърчат насам-натам, разхвърляни в тялото й, грозни. Помня, преди имаше хубава фигура, стройна, висока.
Тя не спи.
Почти никога не спи. Когато е нощ и когато е ден, тя е там, в леглото си и се клати, напред-назад, като че ли е малко дете на люлки. Защото е самотна. Няма с кого да говори, няма какво да каже. Нестава от леглото си, освен ако не я принудят. Не се къпе, не яде. Може би скоро ще умре. Но странното е, че няма на кой да му пука. На мен поне не би ми пукало. Не, това не е тъжно.
Хубаво е да умреш. И света ти да свърши, да престане да те има.
Но не и това. Това не е живот, това е... все едно си някакъв фикус, и те поливат. Ти живееш, но ако спрат... ако спрат да те поливат умираш. Реално не си жив.
Тъмнината дойде и си отиде, а тя не спа тази нощ. Не спа две, три, четири нощи, докато най-накрая не престана да съществува. Сигурно сега вечене е растение, сега вече е човек.